А бе изрисуван ликът ти, на дните ми,
върху сивия скучен пейзаж.
Косите ти буйни, очите ти-
бяха мой смисъл, вяра и страст...
                       
                        ***

Много листи, изписани, смачках...
Все не подбрал някак добре,
думите точни, с които  да кажа,
какво изпитвам към този момент.

Но и как да опиша...тази безсмислица?!
Която виждам сега, от далеч.
За Бога, какво съм си мислил?
Какви надежди таил съм към теб?

Толкова думи...нищо не струващи!
Ласки, целувки-нежност излишна!
Ще ми се нищо да не бе съществувало!
Ще ми се всичко да беше измислица!

И как бих се смял на всеки глупак!
Въвлечен в такава история.
Но, уви, глупакът оказах се аз...
Завършен глупак-от долу, до горе!

Та какво изпитвам ли? Гняв!
Не към теб. Не към теб, а към себе си!
Че твърде дълго време играх,
една игра-без шанс да спечеля.

Твърде дълго мечтах и копнях.
Твърде дълго тъжно въздишах.
Какво изпитвам към тебе сега?
Сега ли...Една дума-Нищо!

Толкова. Мисля, накрая написах,
това, което всъщност желах...
На глупака, кажи му-Дожиждане!
Довиждане вече, казах му аз.