Как си? Как си, мила моя? –
често във съзнанието си шептя.
И току мисля да го изговоря,
но нещичко сковава ми гласа.
И току мисля да ти го напиша,
но парализират се ръцете.
И не казал, не написал нищо,
лягам си в леглото вечер.
И ти си мислиш, че съм те забравил,
защото тишина е помежду ни.
А аз написал съм и съм ти казал,
толкова неща в ума ми.

Но как си? Как си, мила моя?
Не чуваш ли? Не чуваш ли душата ми?
Която всеки ден и нощ те моли,
да се върнеш! Да простиш вината ми...